За ваксините – не какво мисля, а как се чувствам

Не знам поради каква причина в последните няколко дни интернеда избухна с мнения в подкрепа на ваксините. Вероятно нещо са дали по телевизора, което съм пропуснала, че така изведнъж много хора решиха да си кажат мнението.

Аз нямам за цел да изкажа мнение ЗА или ПРОТИВ ваксините, нямам намерение и да коментирам мненията ЗА или ПРОТИВ ваксините.

Искам само да си кажа, понеже ми тежи, как се чувства една средноинтелигентна (по общоприетия стандарт за интелигентност) майка посред тоз обществен диалог, в който никой не слуша другугата страна, за да я разбере, а за да ѝ отвърне подобаващо.

Това, което аз виждам са два типа коментиращи:

1. изпаднали в истерия майки, които се нахъсват помежду си – средноинтелигентни (и те като мен), загрижени, стресирани, малко поизглупели около изтощителната, но интелектуално щадяща грижа за бебето, които гледат надменно всяка невежа, която допуска илюминатите да разболеят детето ѝ от аутизъм, и

2. мъже и жени, които нямат деца (или не са основния грижещ се за детето вкъщи), които са свръхинтелигентни или поне се изказват с надменност, която предполага, че се имат за такива или най-малкото за по-интелигентни (поне мъничко “по-“) от хистерясалите мами, които обвиняват опълчилите се срещу науката и медицината прости люде.

Сега, има и други в целия диалог, но те или си мълчат или просто ме избягват мен лично, защото аз не ги засичам. Всъщност, не всички ме избягват. Онзи ден Гери ми писа: “Мирянка, какво мислиш за ваксините. Мен много ме е страх.”

И мен ме е страх. 

Страхът е най-лошия съветник.

И какво сега?

Страх ме е да направя ваксината, страх ме е и да не я направя. 

И най-малката вероятност да вкарам в детето си нещо, което може да му навреди, ме ужасява. Ужасява ме и мисълта, че ще го оставя уязвимо на болести, за които човечеството вече има лек и той е достъпен за мен.

Сега ще си призная с риск да бъда заклеймена от всички в спора – децата ми са ваксинирани с повечето задължителни ваксини – с изключение на две- три, с които имаме да наваксваме понеже боледуваха доста в последните месеци, но не е сигурно дали ще наваксаме. Просто не съм сигурна какво да правя.

Всеки път, когато държа Филип или Дамян, за да може да му сложат ваксината, в гърдите ми бушува буря и въпросът, чийто отговор никога няма да имам: Правя ли най-доброто за него? 

Вярно е, че са задължителни някои ваксини, но в крайна сметка, моя отговорност е грижата за моето дете. Вярно е, че нося отговорност и за другите деца – давам си сметка, че ако моите деца не са ваксинирани, те поставят в уязвимост и децата около себе си. Честно да си призная обаче, най-ме е грижа за моите си (та-даам!). Искаше ми се да мога да не ги ваксинирам, но да задължа всички около мен да си ваксинират техните – така моите ще са защитени от заразите и от евентуалните вреди от ваксините. Няма как да стане това и в края на краищата всеки родител носи отговорност за решението, което ще вземе с яснотата, че другите около него може да вземат друго решение.

Бремето на такава отговорност е тежко и моля за милост. Пощадете ни поне от грубостта и осъждението, които струят от мненията по въпроса. Изкажете си аргумените, но не сочете с пръст и не заклеймявайте.

Вижте, нямам против диалога ЗА или ПРОТИВ ваксините. Нужен е. И ще чета всичко, което ми попадне, за да съм сигурна, че съм дала всичко от себе си, за да знам правилния отговор.

Само една молба имам към участниците в диалога: не ни съдете, не ни се присмивайте, не ни сочете с пръст и не ни заклеймявайте. От която и страна да сте. Срещу която и страна да сочите, имайте едно предвид:

Колкото и изглупяла да изглежда отстрани, колкото и фанатично заблудена да ви се струва, колкото и невежа да е, Всяка майка прави каквото прави с убеждението или най-малкото с надеждата, че прави най-доброто за своето дете.