Майчинството – не пречка, а възможност за кариерата

working from home

Когато забременях за първи път, бях безобразно щастлива. Бях убедена, че ме очаква най-голямото щастие и удовлетворение на света. Винаги съм вярвала, че да съм майка е едно от най-хубавите неща, което мога да бъда.

Но…

Тревожих се. Не за раждането и майчинството. Повече се тревожех за себе си. И съвсем честно си признавам – за кариерата си. Не че беше някаква кариера, която рискувах да  загубя, а точно обратното. Винаги съм работила нещо, което харесвам и ми дава стойност повече от банковия превод в края на месеца, но чак след 6 години трудов стаж започвах да усещам работата си като нещо, което върви нанякъде конкретно.

До този момент бях работила само в неправителствения сектор и почти само и единствено за кауза, която запали сърцето ми още в гимназията – деца и младежи в неравностойно положение. И макар да бях завидно постоянна в сферата, някак не усещах постоянство в развиването на уменията ми в конкретна посока. До този момент.

Тъкмо усещах, че развивам афинитет към комуникации, бях завършила супервдъхновяващ курс по пиар и хоп, трябваше да изляза в майчинство и да зарежа посятите семенца. Или поне така изглеждаше!

(преди да въм Ви отегчила с историята, подсказвам, че накрая има покана за обучение и ваучер за 50% от таксата!)

Всъщност, майчинството се оказа страхотна възможност да работя върху кариерата си! Имах куп свободно време и най-вече свободен ум. Да, майчинството е изтощително физически и емоционално, но интелектуално, нека не се лъжем, никак не е предизвикателство. Заех се да работя по няколко проекта на приятели, които изискваха умения в областта на онлайн комуникациите – писане на текстове за уебсайт, блогове, социални мрежи и доста имейл. Беше супер! Имах много да уча, но и намирах страшно много информация. По време на бременността още четях нощем, а през деня пишех. Като се роди Филип, понамалих темпото, но продължих упорито и само след година се намерих на прекрасно място (образно казано):

  • имах работа (вече платена) от вкъщи и в сферата на онлайн комуникациите;
  • сама разпределях времето си, за да имам време за детето и за работа;
  • бях избегнала клопката “бг мама”;
  • и не на последно място – чувствах се суперудовлетворена (вместо депресирана като повечето мами, които се посвещават изцяло и само на детето)!

working from home

Близо три години по-късно, нещата продължават да се развиват в същия дух: вече имам две деца – планирахме ги с малка разлика, понеже искахме да растат заедно; имам няколко клиенти, за които преди година не бих си и мечтала и с приятели се заехме да направим агенция за онлайн комуникации (Proper media е факт от два месеца и върви добре!), а най-хубавото е, че имам възможност да разполагам с времето си така, както сама преценя. Нямам намерение да изпускам най-хубавите моменти от живота си. Наслаждавам се на достатъчно време с децата. Имам време да играя пълноценно с тях, да четем, да ходим на вълнуващи места. Дори успявам да готвя домашна храна, което ми е суперважно в ерата на веригите за бързо хранене.

Разказвам всичко това с надеждата, че ще достигне до някоя бъдеща мама, която днес има притесненията, с които аз се борех преди почти три години!

Имам и конкретен повод да реша да споделя тази история. На 11 юни (освен че рожден ден празнувам аз и мила сестричка) ще се проведе “Бизнес мама” – обучение за стартиращи онлайн предприемачи. Не съм лично свързана с инициативата, но хората, които я провеждат, ми вдъхват доверие, затова препоръчвам силно на всички мами!

Освен това, имам възможност да подаря 50% намаление от таксата за събитието на една от Вас, която в коментар тук в блога ми напише с 1 изречение, защо иска да отиде на събитието!

В заключение, един такъв курс в един такъв момент:

  • ще ти даде практически знания и умения за стартиране на собствен онлайн бизнес;
  • ще те срещне с хора “от твоето племе”;
  • ще те разсее от трудностите около бебчо;
  • ще те накара да се почувстваш удовлетворена и способна;
  • ще ти върне вярата, че МОЖЕШ!

Хайде, мами, светът повече от всякога има нужда от способни и отговорни хора, които могат да управляват множество процеси по едно и също време без да хленчат и отлагат!

Повече за събитието тук: http://www.prostranstva.com/biznesmama/

“Татко забравя” от У. Ливингстън Ларнд

татко забравя

По някаква необяснима за мен причина, досега съм пропускала  да прочета една велика класика, която трябва да се прочете от ВСИЧКИ. Да, абсолютно задължителна е за всички, които се занимават с комуникации от всякакъв вид – онлайн/офлайн пиар, реклама, маркетинг и все. Много е важна и за всички останали. Просто променя животи!

Та, книгата е “Как да печелим приятели и да влияем на другите” на Дейл Карнеги (Издателство “Кибеа”, 1996). Писана е през 20-те и 30-те години на миналия век, но езикът е чудно лековат и лесно смилаем. Вземайте и четете!

Онова, което не мога да не споделя е откъс от уводна статия в “Пийпълс Хоум Джърнъл”. Карнеги пише за статията:

“Татко забравя” е една от онези миниатюри, които – написани спонтанно в изблик на искрени чувства – намират отзвук в душите на толкова много читатели, че стават любими на всички и се препечатват години наред.

Ето и откъса:

ТАТКО ЗАБРАВЯ

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дохдох при леглото ти.
Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.
На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: “Довиждане, татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: “Какво си се прегърбил!”
Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!
Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. “Какво искаш?” – кисело попитах аз.
Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.
Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.
Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!
Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: “Той е само дете – едно малко дете!”
Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

——–

С това не правя опит да се извиня на моите две безценни съкровища за времето, в което с гръб към стаята бързам да пратя поредния имейл, да пусна поредната публикация или да върна поредното обаждане. Обещавам обаче, публично, че няма да позволя на работохолизма си да ми отнеме най-ценните моменти от живота, а именно времето, в което децата ми стават хора. <3

татко забравя

“Моля ви, не ми правете забележка” или за кърменето като част от моя живот.

кърмене на обществено място

Винаги съм смятала, че всичко естествено е най-добро за детето – в т. ч. раждането без операционна намеса и кърменето вместо шишетата. Бях убедена, че искам да родя естествено (освен ако медицински причини не изискваха друго) и да кърмя децята си до годинка. Преди да родя Филип (сега на 2г.) се притеснявах единствено от клизмата преди раждане – просто ме ужасяваше мисълта за това извращение. Раждането и кърменето ги бях писала “естествен процес”, следователно всичко ще си цъфне от самосебе си. 21 часа родов процес бяха достатъчни, за да ме убедят, че макар и естествени, някои процеси изискват особена сила, че дори и умения. И тъкмо си мислех, че  е свършило най-трудното и се започна с кърменето.

Ще ме прощават хората, с по-чувтвителни сетива, но вече разчупих леда с откровението за клизмата. Та, започна се тримесечна борба с кърменето – на всеки три часа – 45 минути нетърпими болки, ако детето проспи часа за кърмене – подуване и нови болки. На втората седмица ми спря кърмата и тъпо и упорито трябваше да я потеча отново. По това време имах рани на краката, понеже ги търках един в друг, за да изтърпя болката от кърменето. Оказа се, че на Филип небцето е твърде високо, та оттам проблемите. Започнах да се цедя – два вида, ръчни помпи, една елекртическа, отделно техники за цедена наръка. Един час цедене. След два часа пак. Да, и през нощта. Навивах си будилник, защото ако пропуснех, това казваше на мозъка, че детето няма нужда от кърма и той не произвеждаше. Трябваше освен цеденето, да давам и на Филип да суче, че да не забрави как се прави. На третия месец бялото злато потече в достатъчни количества, за да е достатъчно на Филип. Аз не бях излизала от вкъщи, с изключение на 4-5 път за три месеца! Буквално!

Беше вече юни и почнахме да излизаме. Търкахме жълтите павета по 4-5 часа всяка вечер (да, беше лето орешарово). Аз кърмех спокойно (вече по за 5-10 минути) и нямаше нужда да се тревожа за цедене, удобни възглавници за подпиране и пр. Това лято кърмих на стълбите на БНБ, в градинката на Народния театър, в градинката около паметника на съветската армия, на стълбите на СУ, на тротоара около Ал. Невски. Не се сещам за други места.

Не знам дали, защото протестът беше съставен от “младите, умните и красивите”, но никой никога не ми направи забележка, не ме погледна накриво. И така, аз пораснах в свят, в който кърменето е трудно само докато тръгне, после вече е песен – носиш си храната на детето, където и да си – винаги топла, винаги в чисто и подходящо шишенце. Разкош!

кърмене на обществено място

Роди се и Дамян и след около половин година пауза, започнах да кърмя отново. Вече лесно от самото начало (с изключение на няколко дни, докато количеството се установи). Работя активно през цялото време, излизам ежедневно за срещи и по други задачи. Нося си шал, с който се покривам, когато се наложи да кърмя и не съм се добрала до вонящ обществен кенеф. Кърмя на срещи на Управителния съвет на Надежда за малките. Кърмя в полувремето на баскетболни мачове, където публиката в основната си част не се състои от “умните и красивите” (ще ме прощавате, приятели, не че не сте умни или красиви – просто този израз се възприе за една друга част от населението), кърмя на пейки в мола (аха). От време на време попадам и на места, специално пригодени за кърмене и тогава се чувствам като принцеса.

Ако някой някога ми направи забележка, ще помоля мъжа ми да го набие. Не, разбира се. Вероятно ще се сдухам и като се прибера, ще си поплача. Сигурно няма да повторя. Ще реорганизирам ежедневието си, ще се откажа от динамичността му, ще зарежа някои от проектите, които движа и ще си натискам парцалите в следващите няколко месеца. 

Моля ви, ако ме видите да кърмя някъде и не ви е приятно, обърнете се на другата страна. Не ми правете забележка. Ще сринете вярата ми в света, ще разколебаете решителността ми да имам трето, четвърто и пето дете, ще ме замислите дали да насърчавам сестра ми да кърми своите деца, ще направите терминал едно и две мнооого привлекателни, макар да нямат стаи за къмачки.

Когато Аз и Ти се срещнем

Колко пъти се виждаме с хора, но никога не ги срещаме истински? Колко пъти питаме „Как си“, но не чуваме отговора ? С колко хора контактуваме, без да си дадем труда да ги опознаем? Колко пъти сядаме на маса с някой само за да разкажем собствената си история и след това да не чуем чуждата. Много започват с Аз…и завършват с това. А даваме ли шанс на другите да ни познават?

Понякога си мисля за хората, като за …зелки ( метафората може да не звучи особено изящно, но поне е образна). Трябва да разгърнеш доста листа, за да стигнеш до сърцевината. Някои са по рехави и се отварят лесно, но други са така вклинени едно в друго (а тези май са най-многопластовите), че често ти идва да се откажеш. Истината е, че никога нямаме гаранция, какво се крие под всичките пластове, а често по път попадаме и на някое не до там добро…листо. Но това е то – природа! :) Мислете за хората, като за зелки. След като бавно отстраниш няколко наранени, очукани листа отвън, често се разкрива съвсем нова гледка.

Ценността на срещата ни с другия е в това, че той ни показва друга гледна точка към звездите. Звездите – физични, астрални, романтични, поетични, мистични, човешки, без смисъл…

Всеки гледат на света през собствената си история и ценности, всеки пречупва реалността през собствената си истина за живота и всеки може да бъде учител на другите. Единственото условие е да умеем да слушаме и да бъдем открити.

Когато Аз и Ти се срещнем ще бъдем равностойни, ще бъдем еднакви по важност. Когато Аз и Ти се срещнем, Аз ще искам да знам каква е твоята история и няма да те съдя, преди да знам, защо си такъв. Така ще направиш и Ти. Когато Аз и Ти се срещнем, аз ще бъда честна с теб и няма да играем игри, в които ще има загубил. Аз и Ти не сме врагове. Когато Аз и Ти се срещнем ще знам, че Ти си много повече от това, което виждам в момента. Когато се срещнем ще искам да ти споделя уроците си и ще знам, че и ти имаш какво да ми кажеш, и ще те слушам с цялото си внимание. Аз знам, че съм важна, че знача, че имам история, път и мечти. За това знам, че и Ти си такъв. Когато Аз и Ти се срещнем, ще се погледна през теб и ще се опозная отново, ще стана по-богата и по-истинска.

Когато Аз и Ти се срещнем, ще гледаме звездите и ти ще ми разказваш, как изглеждат те през твоите очи. Аз ще те слушам и ще откривам в тях нови нюанси, и те ще стават още по-красиви за мен.

Срещата с другия и цял нов хоризонт, нова светлина, която осветява непознати страни на реалността. В срещата с другия осъществяваме и най-важната среща – тази със себе си!

httpearthboundsoulja.tumblr.compost50604207592
Източник :http://earthboundsoulja.tumblr.com/post/50604207592

Няма нищо сиво в „Петдесет нюанса сиво“. Всичко е черно.

Психиатърът Д-р Мириам Гросман публикува в своя блог Отворено писмо до младите хора относно “50 нюанса сиво”. Тъй като е отворено, считам за позволено препечатването му. С превода ми помогна Виктория Иванова (мерси, Вики, страхотна си!). Оригиналът (винаги по-добър от превода) може да прочетете тук: http://www.miriamgrossmanmd.com/an-open-letter-to-young-people-about-fifty-shades-of-grey/

петдесет нюанса сиво

Последно преди да преминем към самото писмо: не съм гледала филма все още, но възнамерявам скоро да го направя въпеки педупрежденията на д-р Гросман. честно казано, смятам, че имам достатъчно негативен и позитивен опит, за да не бъда повлияна от филма по начин, който да застраши физическото и емоционалното ми здраве. Но младите хора, които все още търсят какво е ОК и какво не е, и какво всъщност представлява сексът, може би трябва да имат едно наум. Ето едно – наглас – от психиатър:

“Няма нищо сиво в „Петдесет нюанса сиво“. Всичко е черно.

Нека обясня.

Аз помагам на хора които са наранени вътрешно. За разлика от лекарите, които използват рентгенови лъчи или кръвни изследвания за да определят защо някой страда, раните, от които аз се интересувам, са скрити. Аз задавам въпроси и слушам внимателно отговорите. Така разбирам защо човекът пред мен „кърви“.

Годините на внимателно слушане са ме научи на много неща. Едно нещо, което съм научила, е, че младите хора са напълно объркани относно любовта – как да я намерят и  как да я задържат. Те правят грешни избори и това ги наранява.

Не искам и вие да страдате като хората, които виждам в офиса ми, така че ви предупреждавам за новия филм, наречен Петдесет нюанса сиво”. Дори и да не гледате филма, неговото послание се промъква в нашата култура, и може да посади някои опасни идеи в главите ни. Бъдете готови.

Петдесет нюанса сиво е пуснат по кината за Свети Валентин и това ни кара да си мислим, че е романтика. Не се хващай на това. Филмът, всъщност е за една болна и опасна връзка, изпълнена с физическо и емоционално насилие. Изглежда бляскаво, защото актьорите са великолепни, имат скъпи коли и частни самолети, а и Бионсе пее на фона. Може да заключите, че Кришчън и Ана са готини, и въпреки че връзката им е различен, тя е приемлива.

Не си позволявайте да бъдат манипулирани от едно холивудско студио. Хората там просто искат парите ви; те не се интересуват от вас и вашите мечти.

Насилието не е бляскаво или готино. Никога не е ОК, при никакви обстоятелства.

Това е, което трябва да знаете заПетдесет нюанса сиво”. Като дете, Кришчън Грей бил ужасно пренебрегван. Той е объркан относно любовта, защото никога не я е преживявал истински. В съзнанието му, любовта се свързва с лоши чувства като болка и срам. Кришчън изпитва удоволствие от това да контролира и наранява жени по странни начини. Анастасия е незряло момиче, което харесва външния вид и богатството на Кришчън, и глупаво се поддава на неговите желания.

В реалния свят, тази история би свършила зле – Кришчън в затвора, а Ана в приют или морга. Или може би Кришчън е щял да продължи да бие Ана, и тя би останала с него в страдание. Така или иначе, животът им определено не би бил приказен. Доверете ми се.

Като лекар, аз ви призовавам: Не гледайте “Петдесет нюанса сиво”. Информирайте се, научат фактите, и обяснете на приятелите си, защо те не трябва да го гледат също.

Ето няколко от най-опасните идеи, лансирани от Петдесет нюанса сиво:

  1. Жените искат мъже като Кришчън, които ги командват и са груби.

НЕ! Една психически здрава жена избягва болката. Тя иска да се чувства в безопасност, уважавана и обгрижвана от мъж, на когото може да се довери. Тя мечтае за сватбени рокли, а не за белезници.

  1. Мъжете искат жена като Анастасия – кротка и несигурна.

Грешно! Един психически здрав мъж иска жена, която може да каже мнението си. Ако по някаква причина той се отклони от правия път, тя да го върне обратно в релсите.

  1. Анастасия упражнява правото си на свободен избор, когато се съгласява да бъде наранявана, така че никой не може да съди решението и.

Погрешна логика! Разбира се, Анастасия има право на свободен избор, но тя прави грешен избор. Саморазрушетелното решение е лош избор.

  1. Анастасия прави избори за Кришчън разумно и самостоятелно.

Съмнявам се! Кришчън постоянно снабдява Анастасия с алкохол, нарушавайки  преценката и. Също така, Анастасия става сексуално активна с Кришчън – първият ѝ опит някога, много скоро след срещата и с него. Невронауката твърди, че подобна на тяхната интимност отключва у нея чувства на привързаност и доверие преди тя да се е убедила, че той ги заслужава. Сексът е силно и интензивно преживяване – особено първият път. И накрая, Кришчън манипулира Анастасия да подпише споразумение, забраняващо ѝ  да разкрие на някого, че той е насилник.

Алкохол, секс, манипулация – това едва ли са съставките на едно внимателно обмислено и независимо решение.

  1. Емоционалните проблеми на Кришчън са излекувани от любовта на Анастасия.

Само във филмите! В реалния свят, Кришчън няма да се промени особено много. Ако Анастасия изпитва потребност да помага на емоционално увредени хора, тя би станала психиатър или социален работник.

  1. Добре е да експериментираш сексуално.

Може би… за зрели хора във дълготрайно, стабилно, посветено и моногамно взаимоотношение, познато още като „брак“. В противен случай, си застрашен от полово предавани болести, нежелана бременност и сексуално насилие. Мъдро е да подхождате с собено внимание към това кой допускате близо до себе си – физически и емоционално, защото само една подобна среща може да ви извади от релси и да промени живота ви завинаги.

Накратко: силата на „Петдесет нюанса сиво“ се крие в това, че посява семена на съмнение. Има огромни разлики между здравите и нездравите взамоотношения, а филмът размива тези разлики  и започваш да се чудиш: „кое е здравословно в едно взаимоотношение? Кое е извратено? Има толкова много нюанси на сивото…“ Не, не съм сигурна.

Виж, тук става въпрос за твоята сигурност и бъдещето ти. Няма място за съмнение; интимна връзка, в която има насилие, независимо дали е по взаимно съгласие, е неприемлива.

Бяло или черно. Тук няма нюанси на сивото. Нито един нюанс на сивото.

За сърцата или… намираш ли, когато търсиш?

На този въпрос ме наведе едно мое хоби, стартирало съвсем наскоро – снимането на сърца. И то не какви да е сърца, а такива, които са възникнали естествено и съм намерила съвсем случайно. Като тези мокрите, които няма да имат шанса да бъдат видени от много.

10958204_10152891924984193_2399765900245836541_nВсичко започна естествено. От прозореца на моето място в работа се вижда сграда, част мазилката на която е паднала – във формата на сърце :) Вече 2 години, всеки път когато погледна през прозореца, го виждам. Особено красиво е, когато е слънчево. И с времето става все по голямо, но запазва формата си.

20150216_124948
Второто беше повратната точка, която отприщи колекционирането. Направо си беше тематично и мотивиращо :)

10801527_10152653815154193_6554049274921275306_n

Нещата тръгнаха на шега и си признавам, че ми доставя удоволствие.

Като всяко колекционерството и моето вече си има правила. Признавам за находка само тези, които са с ясно разпознаваема форма и са попаднали в полезрението ми случайно. За да бъда честна, това обикновено се случва, когато най-много бързам. За миг се засуетявам дали да се върна за снимка, но винаги решавам, че няколко секунди закъснение са по-поносими от съжалението, че съм изпуснала мига.
И след това продължавам с усмивка…

Реално в хобито ми няма нищо оригинално. По-интересни са мислите, който започват да вилнеят в главата ми след всяко поредно откритие. За това, че пътят по който минавам всеки ден може да е различен и изненадващ, откривайки нови детайли в него. За това, че несъвършенството  всъщност може да е съвършено. За това, че ако си с отворени сетива, нещата се появява пред очите ти и красотата наистина е във всичко.

10269445_10152855080044193_2513334628069526001_n
Наскоро ми казаха, че когато търсиш нещо го виждаш навсякъде. Така било и с моите сърца. Някак си не бях склонна да се съглася. Има нещо друго, което прави магията. Реших да си направя експеримент и да ги търся целенасочено. Истината е, че можеш да ги видиш, но далеч по-криви и несъвършени. Обикновено трябва да вложиш доза въображение и те са там. Лесно е, но не е истинско и не носи удоволствието на спонтанността. Моите сърца не са такива, не са на всяка цена!

Даже понякога не мога да ги видя повече, дори и да ги търся повторно…

10613158_10152680770314193_4359897505464858377_n
Сега сърцата станах метафора. Какво намираш, когато търсиш? Когато силно искаш да видиш нещо го виждаш, защото вече е в съзнанието и мислите ти. Проектираме го в действителността от нуждата да бъде там. Хващаме малък елемент и чрез въображението допълваме до цялост. А действителността е друга. Това, което ние виждаме, всъщност е бледо подобие на желаното. Но притиснати от необходимостта приемаме и това, и го доукрасяваме в мислите си. Тогава няма удоволствие, има нужда и заблуда. Има отчаяние. Няма истинско откриване, има проекции. Има и разочарование, когато по-късно отворим очите си за истината.

Когато спрем да се водим от нуждата, започваме да откриваме. Когато търсим същността и емоцията, а не формата – тогава откриваме. Когато гледаме с отворени очи и любопитство, а не проектираме – тогава откриваме. Когато започнем да се радваме искрено на откритията си… тогава намираме още! Тогава откриваме и това, което търсим. Истината е, че много често разбираме, че дадено нещо е най-доброто за нас, едва когато го намерим. А колко пъти сте получавали нещо, което сте желали силно и сте били разочаровани след това? Внимавайте какво си пожелавате. Наистина!

Когато емоцията е истинска и от сърце е заразна. Тогава това, което търсиш започва да идва при теб само и в целия си блясък!

10959371_10152875303479193_3128167616294725670_n20150216_134545

И в тези моменти не забравяйте да благодарите! ;)

За ваксините – не какво мисля, а как се чувствам

Не знам поради каква причина в последните няколко дни интернеда избухна с мнения в подкрепа на ваксините. Вероятно нещо са дали по телевизора, което съм пропуснала, че така изведнъж много хора решиха да си кажат мнението.

Аз нямам за цел да изкажа мнение ЗА или ПРОТИВ ваксините, нямам намерение и да коментирам мненията ЗА или ПРОТИВ ваксините.

Искам само да си кажа, понеже ми тежи, как се чувства една средноинтелигентна (по общоприетия стандарт за интелигентност) майка посред тоз обществен диалог, в който никой не слуша другугата страна, за да я разбере, а за да ѝ отвърне подобаващо.

Това, което аз виждам са два типа коментиращи:

1. изпаднали в истерия майки, които се нахъсват помежду си – средноинтелигентни (и те като мен), загрижени, стресирани, малко поизглупели около изтощителната, но интелектуално щадяща грижа за бебето, които гледат надменно всяка невежа, която допуска илюминатите да разболеят детето ѝ от аутизъм, и

2. мъже и жени, които нямат деца (или не са основния грижещ се за детето вкъщи), които са свръхинтелигентни или поне се изказват с надменност, която предполага, че се имат за такива или най-малкото за по-интелигентни (поне мъничко “по-“) от хистерясалите мами, които обвиняват опълчилите се срещу науката и медицината прости люде.

Сега, има и други в целия диалог, но те или си мълчат или просто ме избягват мен лично, защото аз не ги засичам. Всъщност, не всички ме избягват. Онзи ден Гери ми писа: “Мирянка, какво мислиш за ваксините. Мен много ме е страх.”

И мен ме е страх. 

Страхът е най-лошия съветник.

И какво сега?

Страх ме е да направя ваксината, страх ме е и да не я направя. 

И най-малката вероятност да вкарам в детето си нещо, което може да му навреди, ме ужасява. Ужасява ме и мисълта, че ще го оставя уязвимо на болести, за които човечеството вече има лек и той е достъпен за мен.

Сега ще си призная с риск да бъда заклеймена от всички в спора – децата ми са ваксинирани с повечето задължителни ваксини – с изключение на две- три, с които имаме да наваксваме понеже боледуваха доста в последните месеци, но не е сигурно дали ще наваксаме. Просто не съм сигурна какво да правя.

Всеки път, когато държа Филип или Дамян, за да може да му сложат ваксината, в гърдите ми бушува буря и въпросът, чийто отговор никога няма да имам: Правя ли най-доброто за него? 

IMG_0141

Вярно е, че са задължителни някои ваксини, но в крайна сметка, моя отговорност е грижата за моето дете. Вярно е, че нося отговорност и за другите деца – давам си сметка, че ако моите деца не са ваксинирани, те поставят в уязвимост и децата около себе си. Честно да си призная обаче, най-ме е грижа за моите си (та-даам!). Искаше ми се да мога да не ги ваксинирам, но да задължа всички около мен да си ваксинират техните – така моите ще са защитени от заразите и от евентуалните вреди от ваксините. Няма как да стане това и в края на краищата всеки родител носи отговорност за решението, което ще вземе с яснотата, че другите около него може да вземат друго решение.

Бремето на такава отговорност е тежко и моля за милост. Пощадете ни поне от грубостта и осъждението, които струят от мненията по въпроса. Изкажете си аргумените, но не сочете с пръст и не заклеймявайте.

Вижте, нямам против диалога ЗА или ПРОТИВ ваксините. Нужен е. И ще чета всичко, което ми попадне, за да съм сигурна, че съм дала всичко от себе си, за да знам правилния отговор.

Само една молба имам към участниците в диалога: не ни съдете, не ни се присмивайте, не ни сочете с пръст и не ни заклеймявайте. От която и страна да сте. Срещу която и страна да сочите, имайте едно предвид:

Колкото и изглупяла да изглежда отстрани, колкото и фанатично заблудена да ви се струва, колкото и невежа да е, Всяка майка прави каквото прави с убеждението или най-малкото с надеждата, че прави най-доброто за своето дете.