Да счупим табуто или защо не е страшно да ходим на брачен консултант

предбрачните консултации със Стоян Георгиев

С Ивчо се оженихме малко повече от година и половина след като се бяхме запознали. Около половината от това време мина в подготовка на сватбата, намиране, ремонт и организиране на жилище, планове за меден месец и други дребни детайли, които изцеждат всичкия ум и енергия на двама души пред венчавка.

Не бяхме живели заедно до сватбата, познавахме се много малко, но бяхме решили, че ще подходим сериозно и няма да оставим ежедневието и многото задачи да избутат връзката ни назад. Даже планирахме да нямаме деца известно време, за да можем да се посветим един на друг и да си поживеем като млади гаджета…

Само че… не ни се случи съвсем по план.

Филип (сега на 2 години) закова 9 месеца и 7 дена след сватбения ни ден, а годна и половина след него се появи и Дамян. Наложи се да сменим първото жилище, както и колата, които бяха идеални за млада влюбена двойка, но безкрайно неподходящи за четиричленно семейство.

Служебната ни натовареност през това време възлиза на около 4 сезона на “Под прикритие”, 6 театрални постановки, 1 ежедневно предаване в продължение на половин година, десетки интервюта и стотици други дребни ангажименти за Ивчо и 4-5 по-големи проекта за мен. Направо не ми се споменава и че кръстосвахме жълтите павета и барикадирахме активно парламенти часове наред през онова паметно лято/есен на 2013. В допълнение сме и ангажирани с някои благотворителни дейности, които ежеседмично си искат по няколко часа.

Преди да е станало досадно, държа да отбележа, че не изреждам всичко това безцелно. Ще Ви каня на едно много интересно събитие, но преди това имам още за разказване….

Поглеждайки назад направо си е чудо, че при все тази натовареност, бракът ни не е рухнал. Определено си има своите трудности. Караме се често, не си обръщаме много внимание, пренебрегваме се заради други неща, нараняваме се волно и неволно, но все още сме заедно и нямаме намерение да променяме този статут!

Писах още: За Бракът на баба и потребителското търсене на подходящия партньор.

Всъщност, има едно нещо, което пропуснах да спомена, от подготовката ни пред сватбата, което се оказва една от най-мъдрите инвестиции, която направихме за това време. 3 месеца преди сватбата, ходихме на предбрачни консултации. Бяха ни препоръчани от близки приятели и решихме, че ще ни е полезно, имайки предвид от колко скоро се познаваме и в какво приключение се втурваме.

предбрачните консултации със Стоян Георгиев
По някаква причина имам снимка от предбрачните консултации със Стоян Георгиев

Анализирам послените 3 години и си давам сметка, че часовете прекарани със Стян Георгиев са ни помогнали:

  • да се опознаем по-добре – не да разчитаме на реакциите от битовите ситуации, за да опознаем другия, а да вникнем в същността на личността, чрез активна и целенасочена комуникация;
  • да нараняваме другия по-малко (понеже не може съвсем без хич);
  • да идентифицираме по-добре нуждите на другия, вместо да съдим по своите собствени;
  • да търсим и намираме начин да съхраним любовта измежду делничните предизвикателства и още и още.

Сега, не казвам, че сме като влюбени тийнове, но се справяме доста добре. Имахме и доста тежки моменти. Дори се наложи отново да се видим с брачния консултант в един напрегнат период, в който изглеждаше, че нещата излизат извън контрол.

Никой не е застрахован от провал, дори в сфера, в която на пръв поглед изглежда, че нещата се случват от само себе си. Даже още повече в точно такава една сфера! Не искам сега да размахвам пръст и поучително да редя как не трябва бракът да се оставя на самотек и как трябва да се полагат усилия да се съхрани обичта между двамата преди да е станало късно. Искам обаче силно да Ви препоръчам едно събитие, което предстои след десетина дни!

Писах още: Бракът не е приказен пъзел.

Недоумявам защо в България психологическата помощ е табу. Предпочитаме да ходим на врачки, нумероложки, да чертаем хороскопи, да си леем куршуми, а за превенция да си връзваме червени конци. Ми, извинете ме, ама малко наивно ми се вижда и се надявам да оценявате, че подбирам такъв любезен израз! Крайно време е да спрем да се преструваме, че всичко е наред и на салата и ракия можем да си разрешим всички семейни проблеми. Ние нямаме проблем да потърсим помощ, когато колата ни се счупи, както и когато нещата в брака не вървят добре и съм убедена (вече и от опит), че това е правилното нещо.

Стоян Георгиев, който консултира нас със Ивайло преди да се оженим (а и веднъж-дваж след това) организира ежегоден еднодневен семинар за семейните отношения. Тази година фокусът е разрешаването на конфликти между партньорите. Темите са интересни и звучат много практични: как да сложим семейството на фокус, как да елиминираме напрежението помежду си, как да възстановим близостта (или както той казва “да запълним любовната банка”). Програма и допълнителна информация за семинара може да намерите на този линк:
http://goo.gl/b8WgQd

Цената е съвсем прилична – 60 лева за целия ден, а за двойка – 90 лева. Имам привилегията да осигуря 20% отстъпка от цената за онези от Вас, които научавате за семинара от моя блог. Няма нужда да коментирате или да ми пишете. Наясно съм, че темата е деликатна. Ще получите отстъпката като въведете код 20MIRYANKA в полето за отстъпка във формуляра за плащане ето тук:
http://goo.gl/Z3QwzW

Ако се затруднявате с технологиите, пишете ми на miryana.zaharieva@gmail.com, за да съдействам. Аз планирам да съм на семинара на 27-ми юни и ще се радвам да се видим!

50% отстъпка за “Бизнес мама” отиват при…

teglene

С Дамянчо теглим името на дамата, при която отива 50% намаление от таксата за “Бизнес мама” – обучение за стартиращи онлайн предприемачи.

Късметът е за Цветелина! Поздравления!

Искам и да насърча още една от Вас, която си направи труда да ми напише много дълъг коментар, в който споделя своята история и мечти. Позволявам си да го публикувам по-долу, а на нея ще дам моя билет за обучението, тъй като няма да мога да присъствам.

Таня Стоянова ми написа:

“Преди години ми бяха много странни майките, които искаха да си останат у дома с децата (наблюдения предимно от Германия, у нас по-малко могат да си позволят това). Струваше ми се някак мързеливо и ограничаващо, харесвах си работата като програмист, гоних позиции във фирмата, проекти и въобще не разбирах защо някой би искал да си стои вкъщи и да не прави нищо (колко наивно, а? :) ). В момента започвам трета година майчинство, и се наслаждавам на уникалното предизвикателство и привилегия да се грижа за 2 годишно и 6 седмично (което пък спи чудесно в слинг, така че не би било никаква пречка да присъствам :) ) без чужда помощ, освен от баща им. Двете деца са планирани с малка разлика умишлено, а в мислите ми непрекъснато се прокрадва, че някак не искам това да е последното бебе – три ми се струват някак много по-завършена бройка за нашето семейство.

През последните 2 години и малко установих, че майчинството само по себе си е професия и то 24/7. Трябва да си малко лекар, много психолог, малко готвач, много търпелив, малко неглиже и много организиран логистично (за да стигнеш в парка с 2 деца, количка, колело и багаж за цял ден например, особено с автобус). През това време научих страшно много неща, като се започне от подготвка за раждане и кърмене, многократни пелени, слингоносене, захранване и още много такива типично бебешки теми, до по-универсални умения като ненасилствена комуникация, приоритизация, гореспоменатата логистика. Срещнах се с уникални майки и преди всичко ХОРА и преобърна светогледа ми драстично. Планирам още 2 години майчинство, в които да се наслаждавам ежедневно на двете човечета и тяхната ежедневна промяна, но и все повече се замислям за деня, в който майчинството ще приключи… Все повече си задавам въпроса: “А после накъде?”. Децата най-вероятно ще тръгнат на кооператив някой ден, но ще мога ли в останалите часове вечер да им обърна внимание, да чуя как е минал денят им, докато готвя, чистя и върша още 100 неща, които просто се налагат? Какво ще правя, когато са болни? И най-вече дали ще имам пак онази тръпка от удоволствието от корпоративните проекти, където гоним повече печалба, повече ръст, повече клиенти на всяка цена? Все повече ми се иска да намеря роля в някакъв по-малък проект, където има някаква устойчивост (sustainability), а не се гони повече независимо от обстоятелствата. Покрай децата и темите с многократните пелени например много повече започнах да се замислям какъв ефект ще имат действията ми и върху техните действия (заради примера, който моделираме) и света, който им оставяме. И дори как децата биха виждали работата ми някой ден, особено след като на мен ми е трудно да оправдая пред себе си вкарването на толкова ресурси в нещо, в което вече не вярвам. Все още не ми се е избистрила окончателната идея, но все по-сериозно се замислям, че искам да е нещо с гъвкаво работно време, от домашен офис и най-вече, нещо което истински ме вълнува и кара сърцето ми да трепва :) Затова обмислям да използвам оставащото време от майчинството, за да експериментирам професионално, паралелно с грижите за децата. А време откъде? Преди да се роди вторият ми син все си мислих, че денят ми е запълнен на 100%. Сега установих, че има достатъчно време, за да посрещна и нуждите на малкото човече. Та страховете ми, че нямам достатъчно време са напразни. Просто трябва да приема новата работа като третото дете и да му обръщам нужното внимание, за да расте и то щастливо, пък макар и по-бавно и кротко от корпоративната работа.

Много се надявам след познанията от курса (защото дори да не спечеля пак ще отида) да мога да дооформя по-конкретни идеи и да започна нещо мое, пък макар и мъничко в началото. Може би няма да стане от първия път, но не ме притеснява толкова това.”

Благодаря на всички, които се включиха. Обещавам да търся и други подобни възможности за всички майки, които се борят с усещане за безперспективност и погубен талант.

Майчинството – не пречка, а възможност за кариерата

working from home

Когато забременях за първи път, бях безобразно щастлива. Бях убедена, че ме очаква най-голямото щастие и удовлетворение на света. Винаги съм вярвала, че да съм майка е едно от най-хубавите неща, което мога да бъда.

Но…

Тревожих се. Не за раждането и майчинството. Повече се тревожех за себе си. И съвсем честно си признавам – за кариерата си. Не че беше някаква кариера, която рискувах да  загубя, а точно обратното. Винаги съм работила нещо, което харесвам и ми дава стойност повече от банковия превод в края на месеца, но чак след 6 години трудов стаж започвах да усещам работата си като нещо, което върви нанякъде конкретно.

До този момент бях работила само в неправителствения сектор и почти само и единствено за кауза, която запали сърцето ми още в гимназията – деца и младежи в неравностойно положение. И макар да бях завидно постоянна в сферата, някак не усещах постоянство в развиването на уменията ми в конкретна посока. До този момент.

Тъкмо усещах, че развивам афинитет към комуникации, бях завършила супервдъхновяващ курс по пиар и хоп, трябваше да изляза в майчинство и да зарежа посятите семенца. Или поне така изглеждаше!

(преди да въм Ви отегчила с историята, подсказвам, че накрая има покана за обучение и ваучер за 50% от таксата!)

Всъщност, майчинството се оказа страхотна възможност да работя върху кариерата си! Имах куп свободно време и най-вече свободен ум. Да, майчинството е изтощително физически и емоционално, но интелектуално, нека не се лъжем, никак не е предизвикателство. Заех се да работя по няколко проекта на приятели, които изискваха умения в областта на онлайн комуникациите – писане на текстове за уебсайт, блогове, социални мрежи и доста имейл. Беше супер! Имах много да уча, но и намирах страшно много информация. По време на бременността още четях нощем, а през деня пишех. Като се роди Филип, понамалих темпото, но продължих упорито и само след година се намерих на прекрасно място (образно казано):

  • имах работа (вече платена) от вкъщи и в сферата на онлайн комуникациите;
  • сама разпределях времето си, за да имам време за детето и за работа;
  • бях избегнала клопката “бг мама”;
  • и не на последно място – чувствах се суперудовлетворена (вместо депресирана като повечето мами, които се посвещават изцяло и само на детето)!

working from home

Близо три години по-късно, нещата продължават да се развиват в същия дух: вече имам две деца – планирахме ги с малка разлика, понеже искахме да растат заедно; имам няколко клиенти, за които преди година не бих си и мечтала и с приятели се заехме да направим агенция за онлайн комуникации (Proper media е факт от два месеца и върви добре!), а най-хубавото е, че имам възможност да разполагам с времето си така, както сама преценя. Нямам намерение да изпускам най-хубавите моменти от живота си. Наслаждавам се на достатъчно време с децата. Имам време да играя пълноценно с тях, да четем, да ходим на вълнуващи места. Дори успявам да готвя домашна храна, което ми е суперважно в ерата на веригите за бързо хранене.

Разказвам всичко това с надеждата, че ще достигне до някоя бъдеща мама, която днес има притесненията, с които аз се борех преди почти три години!

Имам и конкретен повод да реша да споделя тази история. На 11 юни (освен че рожден ден празнувам аз и мила сестричка) ще се проведе “Бизнес мама” – обучение за стартиращи онлайн предприемачи. Не съм лично свързана с инициативата, но хората, които я провеждат, ми вдъхват доверие, затова препоръчвам силно на всички мами!

Освен това, имам възможност да подаря 50% намаление от таксата за събитието на една от Вас, която в коментар тук в блога ми напише с 1 изречение, защо иска да отиде на събитието!

В заключение, един такъв курс в един такъв момент:

  • ще ти даде практически знания и умения за стартиране на собствен онлайн бизнес;
  • ще те срещне с хора “от твоето племе”;
  • ще те разсее от трудностите около бебчо;
  • ще те накара да се почувстваш удовлетворена и способна;
  • ще ти върне вярата, че МОЖЕШ!

Хайде, мами, светът повече от всякога има нужда от способни и отговорни хора, които могат да управляват множество процеси по едно и също време без да хленчат и отлагат!

Повече за събитието тук: http://www.prostranstva.com/biznesmama/

“Татко забравя” от У. Ливингстън Ларнд

татко забравя

По някаква необяснима за мен причина, досега съм пропускала  да прочета една велика класика, която трябва да се прочете от ВСИЧКИ. Да, абсолютно задължителна е за всички, които се занимават с комуникации от всякакъв вид – онлайн/офлайн пиар, реклама, маркетинг и все. Много е важна и за всички останали. Просто променя животи!

Та, книгата е “Как да печелим приятели и да влияем на другите” на Дейл Карнеги (Издателство “Кибеа”, 1996). Писана е през 20-те и 30-те години на миналия век, но езикът е чудно лековат и лесно смилаем. Вземайте и четете!

Онова, което не мога да не споделя е откъс от уводна статия в “Пийпълс Хоум Джърнъл”. Карнеги пише за статията:

“Татко забравя” е една от онези миниатюри, които – написани спонтанно в изблик на искрени чувства – намират отзвук в душите на толкова много читатели, че стават любими на всички и се препечатват години наред.

Ето и откъса:

ТАТКО ЗАБРАВЯ

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дохдох при леглото ти.
Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.
На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: “Довиждане, татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: “Какво си се прегърбил!”
Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!
Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. “Какво искаш?” – кисело попитах аз.
Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.
Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.
Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!
Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: “Той е само дете – едно малко дете!”
Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

——–

С това не правя опит да се извиня на моите две безценни съкровища за времето, в което с гръб към стаята бързам да пратя поредния имейл, да пусна поредната публикация или да върна поредното обаждане. Обещавам обаче, публично, че няма да позволя на работохолизма си да ми отнеме най-ценните моменти от живота, а именно времето, в което децата ми стават хора. <3

татко забравя

“Моля ви, не ми правете забележка” или за кърменето като част от моя живот.

кърмене на обществено място

Винаги съм смятала, че всичко естествено е най-добро за детето – в т. ч. раждането без операционна намеса и кърменето вместо шишетата. Бях убедена, че искам да родя естествено (освен ако медицински причини не изискваха друго) и да кърмя децята си до годинка. Преди да родя Филип (сега на 2г.) се притеснявах единствено от клизмата преди раждане – просто ме ужасяваше мисълта за това извращение. Раждането и кърменето ги бях писала “естествен процес”, следователно всичко ще си цъфне от самосебе си. 21 часа родов процес бяха достатъчни, за да ме убедят, че макар и естествени, някои процеси изискват особена сила, че дори и умения. И тъкмо си мислех, че  е свършило най-трудното и се започна с кърменето.

Ще ме прощават хората, с по-чувтвителни сетива, но вече разчупих леда с откровението за клизмата. Та, започна се тримесечна борба с кърменето – на всеки три часа – 45 минути нетърпими болки, ако детето проспи часа за кърмене – подуване и нови болки. На втората седмица ми спря кърмата и тъпо и упорито трябваше да я потеча отново. По това време имах рани на краката, понеже ги търках един в друг, за да изтърпя болката от кърменето. Оказа се, че на Филип небцето е твърде високо, та оттам проблемите. Започнах да се цедя – два вида, ръчни помпи, една елекртическа, отделно техники за цедена наръка. Един час цедене. След два часа пак. Да, и през нощта. Навивах си будилник, защото ако пропуснех, това казваше на мозъка, че детето няма нужда от кърма и той не произвеждаше. Трябваше освен цеденето, да давам и на Филип да суче, че да не забрави как се прави. На третия месец бялото злато потече в достатъчни количества, за да е достатъчно на Филип. Аз не бях излизала от вкъщи, с изключение на 4-5 път за три месеца! Буквално!

Беше вече юни и почнахме да излизаме. Търкахме жълтите павета по 4-5 часа всяка вечер (да, беше лето орешарово). Аз кърмех спокойно (вече по за 5-10 минути) и нямаше нужда да се тревожа за цедене, удобни възглавници за подпиране и пр. Това лято кърмих на стълбите на БНБ, в градинката на Народния театър, в градинката около паметника на съветската армия, на стълбите на СУ, на тротоара около Ал. Невски. Не се сещам за други места.

Не знам дали, защото протестът беше съставен от “младите, умните и красивите”, но никой никога не ми направи забележка, не ме погледна накриво. И така, аз пораснах в свят, в който кърменето е трудно само докато тръгне, после вече е песен – носиш си храната на детето, където и да си – винаги топла, винаги в чисто и подходящо шишенце. Разкош!

кърмене на обществено място

Роди се и Дамян и след около половин година пауза, започнах да кърмя отново. Вече лесно от самото начало (с изключение на няколко дни, докато количеството се установи). Работя активно през цялото време, излизам ежедневно за срещи и по други задачи. Нося си шал, с който се покривам, когато се наложи да кърмя и не съм се добрала до вонящ обществен кенеф. Кърмя на срещи на Управителния съвет на Надежда за малките. Кърмя в полувремето на баскетболни мачове, където публиката в основната си част не се състои от “умните и красивите” (ще ме прощавате, приятели, не че не сте умни или красиви – просто този израз се възприе за една друга част от населението), кърмя на пейки в мола (аха). От време на време попадам и на места, специално пригодени за кърмене и тогава се чувствам като принцеса.

Ако някой някога ми направи забележка, ще помоля мъжа ми да го набие. Не, разбира се. Вероятно ще се сдухам и като се прибера, ще си поплача. Сигурно няма да повторя. Ще реорганизирам ежедневието си, ще се откажа от динамичността му, ще зарежа някои от проектите, които движа и ще си натискам парцалите в следващите няколко месеца. 

Моля ви, ако ме видите да кърмя някъде и не ви е приятно, обърнете се на другата страна. Не ми правете забележка. Ще сринете вярата ми в света, ще разколебаете решителността ми да имам трето, четвърто и пето дете, ще ме замислите дали да насърчавам сестра ми да кърми своите деца, ще направите терминал едно и две мнооого привлекателни, макар да нямат стаи за къмачки.

Когато Аз и Ти се срещнем

Колко пъти се виждаме с хора, но никога не ги срещаме истински? Колко пъти питаме „Как си“, но не чуваме отговора ? С колко хора контактуваме, без да си дадем труда да ги опознаем? Колко пъти сядаме на маса с някой само за да разкажем собствената си история и след това да не чуем чуждата. Много започват с Аз…и завършват с това. А даваме ли шанс на другите да ни познават?

Понякога си мисля за хората, като за …зелки ( метафората може да не звучи особено изящно, но поне е образна). Трябва да разгърнеш доста листа, за да стигнеш до сърцевината. Някои са по рехави и се отварят лесно, но други са така вклинени едно в друго (а тези май са най-многопластовите), че често ти идва да се откажеш. Истината е, че никога нямаме гаранция, какво се крие под всичките пластове, а често по път попадаме и на някое не до там добро…листо. Но това е то – природа! :) Мислете за хората, като за зелки. След като бавно отстраниш няколко наранени, очукани листа отвън, често се разкрива съвсем нова гледка.

Ценността на срещата ни с другия е в това, че той ни показва друга гледна точка към звездите. Звездите – физични, астрални, романтични, поетични, мистични, човешки, без смисъл…

Всеки гледат на света през собствената си история и ценности, всеки пречупва реалността през собствената си истина за живота и всеки може да бъде учител на другите. Единственото условие е да умеем да слушаме и да бъдем открити.

Когато Аз и Ти се срещнем ще бъдем равностойни, ще бъдем еднакви по важност. Когато Аз и Ти се срещнем, Аз ще искам да знам каква е твоята история и няма да те съдя, преди да знам, защо си такъв. Така ще направиш и Ти. Когато Аз и Ти се срещнем, аз ще бъда честна с теб и няма да играем игри, в които ще има загубил. Аз и Ти не сме врагове. Когато Аз и Ти се срещнем ще знам, че Ти си много повече от това, което виждам в момента. Когато се срещнем ще искам да ти споделя уроците си и ще знам, че и ти имаш какво да ми кажеш, и ще те слушам с цялото си внимание. Аз знам, че съм важна, че знача, че имам история, път и мечти. За това знам, че и Ти си такъв. Когато Аз и Ти се срещнем, ще се погледна през теб и ще се опозная отново, ще стана по-богата и по-истинска.

Когато Аз и Ти се срещнем, ще гледаме звездите и ти ще ми разказваш, как изглеждат те през твоите очи. Аз ще те слушам и ще откривам в тях нови нюанси, и те ще стават още по-красиви за мен.

Срещата с другия и цял нов хоризонт, нова светлина, която осветява непознати страни на реалността. В срещата с другия осъществяваме и най-важната среща – тази със себе си!

httpearthboundsoulja.tumblr.compost50604207592
Източник :http://earthboundsoulja.tumblr.com/post/50604207592

Няма нищо сиво в „Петдесет нюанса сиво“. Всичко е черно.

Психиатърът Д-р Мириам Гросман публикува в своя блог Отворено писмо до младите хора относно “50 нюанса сиво”. Тъй като е отворено, считам за позволено препечатването му. С превода ми помогна Виктория Иванова (мерси, Вики, страхотна си!). Оригиналът (винаги по-добър от превода) може да прочетете тук: http://www.miriamgrossmanmd.com/an-open-letter-to-young-people-about-fifty-shades-of-grey/

петдесет нюанса сиво

Последно преди да преминем към самото писмо: не съм гледала филма все още, но възнамерявам скоро да го направя въпеки педупрежденията на д-р Гросман. честно казано, смятам, че имам достатъчно негативен и позитивен опит, за да не бъда повлияна от филма по начин, който да застраши физическото и емоционалното ми здраве. Но младите хора, които все още търсят какво е ОК и какво не е, и какво всъщност представлява сексът, може би трябва да имат едно наум. Ето едно – наглас – от психиатър:

“Няма нищо сиво в „Петдесет нюанса сиво“. Всичко е черно.

Нека обясня.

Аз помагам на хора които са наранени вътрешно. За разлика от лекарите, които използват рентгенови лъчи или кръвни изследвания за да определят защо някой страда, раните, от които аз се интересувам, са скрити. Аз задавам въпроси и слушам внимателно отговорите. Така разбирам защо човекът пред мен „кърви“.

Годините на внимателно слушане са ме научи на много неща. Едно нещо, което съм научила, е, че младите хора са напълно объркани относно любовта – как да я намерят и  как да я задържат. Те правят грешни избори и това ги наранява.

Не искам и вие да страдате като хората, които виждам в офиса ми, така че ви предупреждавам за новия филм, наречен Петдесет нюанса сиво”. Дори и да не гледате филма, неговото послание се промъква в нашата култура, и може да посади някои опасни идеи в главите ни. Бъдете готови.

Петдесет нюанса сиво е пуснат по кината за Свети Валентин и това ни кара да си мислим, че е романтика. Не се хващай на това. Филмът, всъщност е за една болна и опасна връзка, изпълнена с физическо и емоционално насилие. Изглежда бляскаво, защото актьорите са великолепни, имат скъпи коли и частни самолети, а и Бионсе пее на фона. Може да заключите, че Кришчън и Ана са готини, и въпреки че връзката им е различен, тя е приемлива.

Не си позволявайте да бъдат манипулирани от едно холивудско студио. Хората там просто искат парите ви; те не се интересуват от вас и вашите мечти.

Насилието не е бляскаво или готино. Никога не е ОК, при никакви обстоятелства.

Това е, което трябва да знаете заПетдесет нюанса сиво”. Като дете, Кришчън Грей бил ужасно пренебрегван. Той е объркан относно любовта, защото никога не я е преживявал истински. В съзнанието му, любовта се свързва с лоши чувства като болка и срам. Кришчън изпитва удоволствие от това да контролира и наранява жени по странни начини. Анастасия е незряло момиче, което харесва външния вид и богатството на Кришчън, и глупаво се поддава на неговите желания.

В реалния свят, тази история би свършила зле – Кришчън в затвора, а Ана в приют или морга. Или може би Кришчън е щял да продължи да бие Ана, и тя би останала с него в страдание. Така или иначе, животът им определено не би бил приказен. Доверете ми се.

Като лекар, аз ви призовавам: Не гледайте “Петдесет нюанса сиво”. Информирайте се, научат фактите, и обяснете на приятелите си, защо те не трябва да го гледат също.

Ето няколко от най-опасните идеи, лансирани от Петдесет нюанса сиво:

  1. Жените искат мъже като Кришчън, които ги командват и са груби.

НЕ! Една психически здрава жена избягва болката. Тя иска да се чувства в безопасност, уважавана и обгрижвана от мъж, на когото може да се довери. Тя мечтае за сватбени рокли, а не за белезници.

  1. Мъжете искат жена като Анастасия – кротка и несигурна.

Грешно! Един психически здрав мъж иска жена, която може да каже мнението си. Ако по някаква причина той се отклони от правия път, тя да го върне обратно в релсите.

  1. Анастасия упражнява правото си на свободен избор, когато се съгласява да бъде наранявана, така че никой не може да съди решението и.

Погрешна логика! Разбира се, Анастасия има право на свободен избор, но тя прави грешен избор. Саморазрушетелното решение е лош избор.

  1. Анастасия прави избори за Кришчън разумно и самостоятелно.

Съмнявам се! Кришчън постоянно снабдява Анастасия с алкохол, нарушавайки  преценката и. Също така, Анастасия става сексуално активна с Кришчън – първият ѝ опит някога, много скоро след срещата и с него. Невронауката твърди, че подобна на тяхната интимност отключва у нея чувства на привързаност и доверие преди тя да се е убедила, че той ги заслужава. Сексът е силно и интензивно преживяване – особено първият път. И накрая, Кришчън манипулира Анастасия да подпише споразумение, забраняващо ѝ  да разкрие на някого, че той е насилник.

Алкохол, секс, манипулация – това едва ли са съставките на едно внимателно обмислено и независимо решение.

  1. Емоционалните проблеми на Кришчън са излекувани от любовта на Анастасия.

Само във филмите! В реалния свят, Кришчън няма да се промени особено много. Ако Анастасия изпитва потребност да помага на емоционално увредени хора, тя би станала психиатър или социален работник.

  1. Добре е да експериментираш сексуално.

Може би… за зрели хора във дълготрайно, стабилно, посветено и моногамно взаимоотношение, познато още като „брак“. В противен случай, си застрашен от полово предавани болести, нежелана бременност и сексуално насилие. Мъдро е да подхождате с собено внимание към това кой допускате близо до себе си – физически и емоционално, защото само една подобна среща може да ви извади от релси и да промени живота ви завинаги.

Накратко: силата на „Петдесет нюанса сиво“ се крие в това, че посява семена на съмнение. Има огромни разлики между здравите и нездравите взамоотношения, а филмът размива тези разлики  и започваш да се чудиш: „кое е здравословно в едно взаимоотношение? Кое е извратено? Има толкова много нюанси на сивото…“ Не, не съм сигурна.

Виж, тук става въпрос за твоята сигурност и бъдещето ти. Няма място за съмнение; интимна връзка, в която има насилие, независимо дали е по взаимно съгласие, е неприемлива.

Бяло или черно. Тук няма нюанси на сивото. Нито един нюанс на сивото.