Ще взема за малко заглавието и после с удоволствие го връщам на авторката. Вземам го на заем, защото почти 200 години след Джейн Остин, тези два феномена са все така актуални във взаимоотношенията между хората и особено в тази комбинация.
Понеже искам да избегна възможността да пиша за едно, а вие да разбирате друго, както си обичам, първо ще изясня съдържанието на понятията …или поне да кажа какъв смисъл ще влагам в тях. Тъй като смятам да ги разглеждам от проблемната им страна, ще използвам само негативните им конотации. Правя тази уговорка за да не излезе, че отричам достойнствата им.
По повод гордостта, Свети Августин казва, че тя е Любов към собствените върхови постижения.
В негативния си нюанс гордостта се свързва с високомерието. Самата дума подсказва, че това значи да премериш или оцениш себе си високо. А как оценяваш себе си?- Най-често сравнявайки се с другите. Тоест, когато си влюбен в собствените си върхови постижения и оценяваш себе си много високо, естествено възниква и чувството за превъзходство над останалите, познато още като… надуване. Причините, които водят до това поведение няма да коментирам.
Предразсъдъка от своя страна е необоснована предубеденост или нагласа на човек спрямо нещо. С други думи, залепили сме етикет на нещо или някой, без никакви рационални доводи, а често и без да сме си дали труда да го опознаем. Предубедените хора проявяват неспособност да обработят новопостъпваща информация по отношение на обектите към които са предубедени, тоест труууудна работа е да впечатлиш някой, който е предубеден към теб.
Когато човек е „влюбен“ и фокусиран в собствената си личност, не изпитва потребност да опознава останалите. Преценката му за хората около него се свежда до твърде ограничена информация, на чиято база се гради мнение, често предразсъдъчно.
Иии, ето ти фундаментална атрибутивна грешка 🙂 Понеже смятаме, че сме велики и правим най-яките неща, а другите са пълни тъпаци, за нас това означава, че нещата с които се занимават са абсолютно безполезни, скучни, непрестижни… абе като цяло кофти и никак, ама никак не заслужават безценното ни внимание. Като лирично отклонение ще вметна, че за всеки човек има място под слънцето!
Какво губим, когато реализираме подобно поведение?- Според мен много!
Някак си сме започнали да губим естественото си любопитство и добронамереност към хората около нас. Загубили сме способността си да слушаме, да се интересуваме, да учим нови неща, да се впечатляваме от разнообразието и различията си. Да се ценим и уважаваме. Да бъдем търпеливи и коректни в отношенията си. Твърде много сме се вгледали в себе си и сме забравили, че истинският живот се случва само в отношенията ни с другите, и само тогава нашите достойнства имат смисъл.
Това, че сме добри, няма никакво значение, ако тази доброто не е насочена към някой. Това, че сме перфектни музиканти, няма никакъв смисъл, ако я няма публиката ни. Това, че пишем чудесно за любовта, няма никакъв смисъл, ако не можем да обичаме.
Ако ли не, бихме могли да вземем себе си и собствения си гений, и да населим спокойно, сами, и с цялата си самодостатъчност, някоя самотна планета. 🙂
от мирянка 